В края на 90-те години на 20-и век в кино индустрията започнаха да навлизат първите дигитални технологии за снимане на филми. Това навлизане даде началото на дебат, който не е решен и до днес: остава ли кино филмът най-добрият начин за заснемане на кино продукции или дигиталните технологии вече са достатъчно усъвършенствани да го изпратят в миналото?

 

Засега, изглежда, въпросът се решава чисто субективно. Режисьори като Джордж Лукас, например, посрещат с отворени обятия иновациите в записа на видео: създателят на „Междузвездни войни” още през 2002 година взе решението да запише „Епизод II: Атаката на клонингите с дигитални кино камери. Други режисьори като Джей Джей Ейбрамс или Кристофър Нолън, пък, оставят лоялни на филма.

 

И двете технологии, в крайна сметка, имат както предимства, така и недостатъци. Филмът, например, позволява много по-голяма игра с фокуса и създаване на напълно „размазани” участъци зад главните герои. Освен това с него се постигат доста големи резолюции и, като цяло, нивото на детайл е доста по-високо, отколкото това на дигиталните видео технологии, дори в сцени, които са пре- или недоекспонирани.

 

Дигиталните камери, от друга страна, са по-икономични (тъй като нямат нужда от скъп ресурс като филма), предлагат по-богат избор на скорости и, разбира се, позволяват на снимачния екип да види веднага това, което току що е било заснето.