Технологията за „Технически средства за защита на авторските права“ или така наречената DRM (“Digital Rights Management”) е най-актуалната технология за защита на авторско съдържание от копиране. Тя обаче е и най-голямата причина за неудовлетворението на широката публика днес.

 

От Make Use Of си задават въпроса дали в недоволството на масовия потребител има основание или не. За мнозина DRM е необходимото зло в цифровата ера. Въпросът е дали този модел на защите все още е валиден.

 

За да си дадем отговор на този въпрос, трябва да знаем всичко за  DRM. Защо беше необходимо изобретяването на подобен набор от технологични средства за защита на цифровоto авторско съдържание, и най-вече – защо изглежда така, че нещата нещо не се получават.

 

1. Основната цел на DRM беше да се спре пиратството чрез предотвратяване на неоторизирано копиране. Това всъщност не е нещо ново. Игри от недалечното минало имаха система, при която потребителят трябваше да удостовери собствеността върху медията като трябваше да въведе определен символ от дадена страница от ръководство.

 

Резултатът обаче беше, че запалените геймъри копираха не само медията, но и ръководствата. След това, с появата на DVD дисковете се появи и криптирането на самия диск така че да не може той да се копира. Беше обаче само въпрос на време рипването на дискове да стане съвсем лесна задача.

 

2. Digital Rights Management – или DRM за по-кратко – се появи като еволюция на тези системи за защита от копиране. Това беше форма на контрол на достъпа в опит да се обвърже покупката на диск с един единствен човек. Ето как изведнъж всички, които си купуваха игри се нуждаеха от потребителски акаунти  за удостоверяване на своите  покупки, преди да може да имат достъп до тях.

 

Например, благодарим ви че си купихте тази игра за $ 60, сега обаче, моля да останете свързани с интернет докато играете. Така в общи линии виждат потребителите появата на DRM.

 

3. Привържениците на DRM твърдят, че тази технология за защита от копиране  осигурява непрекъснати приходи за притежателите на права в цифровата ера. Този аргумент, разбира се е валиден. Копирането на авторски медии се беше превърнало постепенно в нещо изключително лесно. В миналото, музиката се продаваше на дългосвирещи плочи, които нямаше как да бъдат копирани лесно. И до днес има маниаци, които събират стари грамофонни плочи на любимите си състави.

 

С появата на лентовите магнетофони – и на касетофоните по-късно, които използваха познатите ни касетки – копирането на музика стана наистина много лесно. Затова е и малко спорно дали преминаването към цифрови носители не беше един „вик“ на автори и процуденти за създаване на някаква по-надеждна система за защита.

 

4. Днес, разпространението на цифрови копия на филми и музика е толкова бързо и лесно, че едва ли някой ще се „усъмни“ в нуждата от създаването на система като DRM. В миналото, при копирането на плочи и касети, качеството на звука и образа се влошаваха, и това донякъде налагаше естествено нуждата от притежание на оригинално копие на любимия филм или музикален албум. След като технологиите вече позволяват създаването на копия с идеално качество, няма причина потребителите да искат да дават пари за оригинален диск, а това означава, че нуждата от DRM е много голяма. Друг е въпросът дали в момента тази система върши онова, за което е предназначена. Но това е така, докато не се появи нещо по-добро.